Skylar Hadley.

by **Anxious.** Tue Feb 14, 2012 6:50 pm

Nathaniel Buzolic

Хората винаги ме питат дали познавам Скай Хадли. В отговор обикновено задавам контра въпросът „Кой Скай Хадли?”, впрягайки всичките си актьорски възможности, за да прикрия очевадното. Уви, не се получава. Повечето хора продължават да ръчкат паметта ми – „Онзи Скай Хадли, крадецът на картини” или „Хадли, човекът, спасил живота на онова момче”, или пък „Скайлар Хадли, ловецът на глави”... Подобни разговори обикновено протичаха по един и същи начин:

– Извинете, не познавам никакъв Скайлар Хадли.

- Мисля, че го познавате.

- Съжалявам, не го познавам.

- Не лъжете годпожице, вие сте единственият човек, който го познава отблизко.

- Съжалявам много, имате някаква грешка.

Нямаха никаква грешка. Познавах Скай Хадли. Познавах го по-добре, отколкото познавах себе си. Защото именно той ме изкара от дупката, именно заради него сега карах джип четири по четири, имах два мезонета във Вегас и Ел Ей, и вила в Париж; заради него не носех обувки под шестотин долара и носех дизайнерски дрехи, повечето шити по поръчка. Живеех като принцеса – всичко това надхвърляше и най-смелите ми мечти. А Скай...

С него израснахме заедно в едно сиропиталище в Сиера Леоне, западна Африка. Още от малък беше различен, странен... Когато аз бях на шест, а той на осем, ме попита защо живеем. Въпросът му ме шашна. За скромните си шест години живот дотогава не си бях задавала този въпрос и ми се струваше глупав. Но Скай явно наистина искаше да знае, защото разпитваше всички. Дори когато другите се дразнеха от него и започваха да му крещят, че е откачен, ненормален, луд, той нито се обиждаше, нито се ядосваше... Всъщност, не мога да си спомня дали изобщо някога се е ядосвал. Беше толкова хладнокръвен и спокоен, че чак беше плашещо.

Но пък беше дете с чувство за хумор, будно, свободолюбиво, своенравно и не робуващо на клишета и стереотипи. Беше черната овца на сиропиталището, отстъпникът, на който всички се възхищаваха и мразеха заради смелостта му. Защото в онези времена трябваше да си голям смелчага, за да посмееш да противоречиш на възпитателите, които не жалеха пръчките си при раздаването на наказания. Там нямаше място да креативност и индивидуалност, не съществуваха понятия като „свободна воля” и „лично мнение”. Там всичко опираше до това да си смачкано, мълчаливо същество, свито в ъгъла и мигащо само ако му позволят. Скай ненавиждаше това. И не пропускаше удобен случай да се подиграе на някой от възпитателите и техните примитивни методи за възпитание, които впрочем нямаха никакъв ефект при него. Той продължаваше да е все така спокоен, хладнокръвен и остроумен.

Не дружеше с никой. Може би защото никой не дружеше с него. Освен мен, разбира се. Макар и да бях с две години по-малка от него, двамата бяхме неразделни. Той ми беше като по-голям брат и немалко пъти ме беше защитавал от възпитателите, когато решат да изпробват здравината на новите си показалки. В такива случаи на мен ми се свиваше сърцето от страх и забравях да дишам, но Скай винаги беше до мен, за да ми смигне игриво и да ми каже, че докато е наоколо, нищо няма да ми се слуши. Поемаше наказанията вместо мен, но на мен не ми ставаше по-леко, щом знаех, че си патеше за нещо, за което не носеше никаква вина. Винаги плачех, когато го наказваха, и той винаги се опитваше да ме убеди, че му няма нищо; беше такъв актьор, че чак аз, която не съм никак доверчива, му повярвах.

Господи, където и да бе сега той, какъвто и живот да живееше този път, приятелите му трябваше да благодарни, че го имат. Скайлар с готовност би умрял за приятел; би преобърнал целия свят, би изкачил Еверест и би скочил от самолет без парашут, стига с това да помогне на някой в нужда.

И ми го бе доказал.

Когато беше на петнайсет, от сиропиталището решиха, че не могат да се справят с него и направиха това, което беше най-лесно – изгониха го. От тогава не го видях нито един път. И, разбира се, всичко се промени. Колко съм страдала без верния си приятел, колко съм плакала и молила Господ да го върне, само аз си знаех. Времето минаваше, а Скай го нямаше. Не знаех дали изобщо е жив. Станах на осемнайсет, излязох от сиропиталището, хванах си работа, но никога не съм го забравяла.

Ако животът в сиропиталището бе Ад, тогава не знам с какви думи можех да опиша този извън него...

За една година Съдбата така реши да се подиграе на смелите ми планове за нормален живот, че ме подхлъзна по най-подлия начин и аз бях принудена да навляза в непознатите води на платената любов. По цели нощи обикалях улиците по високи токчета, оскъдно облекло в провокативни цветове и ярък грим, търсейки клиенти, сломена, огорчена, отвратена. Мислех си, че просто съм прокълната до живот; отдавна бях погребала всяка искрица надежда. И точно тогава, като ангел, изпратен ми от Бога, се появи Скай.

Скайлар Хадли, отстъпникът, черната овца. Не беше забравил за мен, все още ме помнеше, и се беше върнал, заради мен. Обясни ми, че обикалял навсякъде, не се задържал на едно място. Изкарвал малко пари, нямал постоянна работа, но се научил да фалшифицира документи и си купил някакво ретро бижу, Додж Чарджър, модел от 1970. Това беше първата кола, в която се качих; колата, с която избягахме. Колата, която ще помня цял живот...

И така, цели две години живяхме заедно като приятели. На мен ми беше нужно много време, за да се освободя от призраците от миналото, и Скай проявяваше змийско търпение към кризите ми; беше винаги до мен в тези тежки моменти и ми помогна да се издигна, да махна тези окови около душата си и да й позволя да лети. Никога не ми беше викал, не ми беше посягал, дори когато аз го замервах с разни предмети и му крещях, той дори не ми повдигна тон... Никога не ме докосна, никога не ми направи намек от сексуално естество. Никога. Грижеше се за мен, докато аз не се научих да се грижа за себе си.

И тогава, в една прекрасна утрин, той просто изчезна. Събудих се, а него го нямаше. Беше оставил кратка бележка, гласяща: „Вече не ти трябвам. Ти си свободна. Обичам те. Благодаря ти, С. Х”.

Не ме питайте какво направих, за да го открия – питайте ме какво не направих, макар че се съмнявам да има такова нещо. Преобърнах земята, но никъде не намерих Скай. Имах страхотна работа, бях богата, но не спрях да го търся и разследвах всяка най-малка улика, която надушех. Бях толкова обсебена от това, че дори не бях забелязала, че Скайлар Хадли всъщност се бе превърнал в нещо като хоби на вестниците. Бяха го нарекли „Фантомът от Сиера Леоне” и публикуваните статии го свързваха с редица интересни и странни истории. Лека полека бяха разбрали и за нашата връзка, и оттогава почти не можех да дишам, без някой журналист да ми висне на врата с въпроси относно „Скайлар Хадли, спасилият човешки живот”, „Скайлар Хадли, обралият банка и после подарил парите на едно сиропиталище” и прочие безсмислени глупости.

Бях разбрала отнякъде, че в момента Скай е в Бронкс, Ню Йорк, но си мълчах. Щом никой не можеше да го открие, значи не искаше да бъде открит. Затова се опитвах да замазвам очите на пресата, когато ставаше въпрос за него.

Хм... Успявах ли?

*

Skylar Hadley. Tumblr_lz8w33Yw091r29067o2_250

Skylar Hadley. Tumblr_lz8w33Yw091r29067o6_250