Куентин Алфред Уидълкрофт.

- Чиниите не са измити? – Анн вдигна въпросително вежда, заставайки до дивана, върху който най-спокойно стоеше по-големия й син.
- Е и? Не е като да ми плащаш, за да ги мия. – рижавият младеж най-демонстративно кръстоса крака върху масичката пред себе си, продължавайки да се взира в премигващия екран на телевизора, където някаква нинджа се опитваше да пребие друга.
- От кога пък се налага да една майка да плаща на сина си да мие?
- На онзи идиот му плащаш да свири. – отвърна спокойно той.
Е, този път попрекали. Нисичката тъмнокоска застана заплашително пред телевизора, заради което си изпроси доста мрачен поглед и неопределено сумтене. Не й пречеше кой знае колко – беше свикнала вече.
- Като за начало идиотът ти е брат. Второ – не му плащам. Просто му помогнах да си купи китара. И както добре знаеш, има талант. Това, че живеем в мизерия не може да бъде извинение за занемаряването на такава дарба.
- Тъй ли било? – засмя се иронично младежът.
- Точно така.
- Еми … аз имам талант в миенето на чинии. Искам да ми се плаща, окей? Или поне да ми купиш миялна машина. Не трябва да се похабява таланта ми. – рижавият младеж се изправи бавно, надвисвайки над дребната си майка, - Плюс това ми е само доведен брат. Сещаш се?
Джеръми се ухили злобно, разкривявайки лицето си в гримаса, която беше способна да накара хартиената торбичка в ръцете на женицата срещу него да се скъса от притеснение. Но тя си остана цяла, а Анн съвършено спокойна. Не за първи път водеше този разговор с по-големия си син. Той така и не успя да разбере защо тя се омъжи повторно, защо имаше още едно дете и защо дори харесваше този начин на живот. Вярно, че бяха бедни, почти на ръба, но все някак се справяха и двете й момчета не можеха да се оплачат от някаква липса. Е, да, не бяха като богаташчетата, които можеха да си позволят всеки ден да си купуват нови дрехи, да имат суперски коли и да ходят на екскурзии до Карибите, но всеки от двамата имаше онова, което му е нужно. По-големият, Джеръми, обаче не искаше и дума да става да се помири с по-малкия си брат и всячески гледаше да го отбягва, както и всичко свързано с него. В началото бе опитал да го натопява за собствените си бели, което веднага се отрази върху отношенията му с Анн – заради порицанията й, по-големият се отдалечи от майка си, считайки, че тя не го обича, щом като защитава „другото момче”.
- Сещам се. – започна бавно тя, - Че ако не измиеш чиниите до десет минути ще останеш без джобни за следващия месец. Нали такава беше уговорката?
- И без това не искам проклетите пари на онзи човек. – озъби се Джери (така го наричаха на галено) и се завъртя на пети, напускайки къщата по възможно най-шумния начин.
Анн въздъхна разочаровано и поклати глава. Чувстваше се още повече потисната. Първо проблемите по ипотечния кредит, сега и синът й. Трябваше ли всичко да се струпа на едно място? Имаше лошо предчувствие за цялата тази работа, но не можеше да направи нищо. Джеръми беше достатъчно голям, вече осемнадесет годишен, за да може да взима собствени решения, но не й харесваше, че е толкова отрицателно настроен към брат си. Без да се обърне повече към входната врата, тя се насочи към малката кухничка, когато през съзнанието й премина успокоителната идея, че може би ще успее някак да се справи, че може би …
Прас.
Горката жена не успя да довърши мислите си, защото тишината бе изритана от сцената, за да може да бъде заместена от някакъв трясък пред къщата, разярени гласове и викове. Анн буквално хвърли хартиените торбички с продукти на плота и се затича към двора, където видя нещото, което бе подозирала, че ще се случи, но тайно се надяваше, че няма. Но проблемът беше налице. Китарата на Куентин, по-малкият й син, лежеше разбита на парковата алея, докато синовете й се бяха вкопчили един в друг, всеки опитвайки се да вземе превес над другия. Разбира се, Джеръми, като капитан на училищния отбор по футбол, имаше доста повече физическо предимство пред слабоватия председател на математическия отбор – Куентин и в един момент по-големият просто заби на брат си такъв юмрук, че последният буквално се просна по очи на земята и повече не мръдна. Анн изпищя и се спусна към него, докато Джери бавно се отдалечаваше, отстъпвайки назад към улицата. Очевидно беше доволен от постигнатото, въпреки че от носа му течеше кръв и брат му лежеше без да дава никакви признаци на живот. Лицето му се разкриви в грозна гримаса, докато се обръщаше по средата на платоното, само за да се озове лице в лице с бясно задаваща се кола. Цялото му тяло се вцепени и той не успя да помръдне.
Просвистяването на гуми.
Крясъкът на бедната майка огласи целия квартал, докато бедната жена оставяше раздвижилия се Куентин, за да се впусне към вече безжизненото тяло на Джеръми.


- Гледай сега ... как ти беше името ?
Раздразнението и недоволството в погледа на мениджъра можеха да изпепелят всичко по пътя си, превръщайки се в истинска огнехвъргачка за крепката надежда на Куентин, която в момента се подвизаваше под формата на трабантче. А нали знаете от какво е направено то? И колко лесно запалимо е?
- Куентин. - помогна му нашият герой, опитвайки се поуспокои напиращото неудоволствие в себе си.
- Значи, гледай сега Тино, Мино, Пино, или както там са казваш, хич не ми е приятно да ти го кажа, но нещо ти куца. Да. Техниката не ми допада. Мноого е слаба. Ти въобще някога чувал ли си за акорди, т`ва-онова? Едва ли. Когато се научиш да разпознаваш нотите се върни.
И трабантчето току-що беше най-безцеремонно и ритуално изпепелено. За трети път тази седмица, осми за месеца и безброен за годината. Но пък явно проклетата кола беше сериозно прокълната от съдбата, защото всеки път се възраждаше от пепелта като феникс. Птица - кола. Шантава работа, но иронията в чувството за хумор на Живота е безкрайна и се проявява под всякакви форми. Настоящият момент беше идеален пример. Като цяло думите на мениджъра бяха ... пълни идиотщини, като се изключи факта, че нашият герой наистина не можеше да разпознава акордите. Само нотите, при това отскоро. А беше на деветнадесет, или поне за толкова се представяше. Разбира се, винаги съществуваше възможността да лъже, но хората рядко я проверяваха. Музиканти има под път и над път, само си харесай някой от всички, подложи го на психо-дисекция и си ги разбрал всичките. Жадни за слава, жадни да се докажат, жадни за всичко, което музикалният бизнес може да им предложи. Онези, които създаваха музика, само защото искаха да я слушат, да й се наслаждават и да я обичат, бяха почти изчезнали. Нещо като трабантчетата, но не се възраждаха като по-горе споменатата модифицирана версия на колата-птица.
- Не мисля. - отвърна бавно тъмнокосият, взирайки се в изумения поглед на мениджъра, - Че ще се върна. Дори да ми обещаете, че ще поставите музикалния бизнес в краката ми. Чудите се защо? Отговорете ми само едно - на художника нужно ли му е да знае наименованието на всеки един нюанс от тези, които неволно създава върху платното?
Безмълвието, което вероятно беше породено от овчедушието и липсата на достатъчно сиви клетки в мозъка на мениджъра, които да отговорят на въпрос на толкова сложно ниво, се запази достатъчно дълго, за да може Куентин да се усмихне почти искрено и да се насочи към изхода, напускайки цялата сцена като победител. Нямаше да се даде на някакъв си монопол, защото другите така искат. Мне. По-добре да продължи да си дрънка по китарчицата по улиците без да се занимава с такива гадни "музикални" магнати, които се интересуват само от комерса, а не от истинска музика. Да. Защото нали точно това си беше обещал онзи ден, когато светът му се разби на пух и прах. Щеше да продължи да свири, независимо, че никой не искаше да го вземе под крилото си, за да му помогне да продължи нагоре. Щеше да продължи да свири, защото така трябваше. Защото знаеше, че понякога брат му се промъкваше тайно до стаята му и взимаше китарата, опитвайки се да изтръгне някаква мелодия от крехкото й тяло. Понякога успяваше, а понякога не. Но не това бе важното. Трябваше да продължи да свири, да композира, да пише музика, да я усеща как се стича като кръв вените му, за да може да продължи да живее.
Иначе не виждаше никакъв смисъл.


- Какво повече можех да направя? Просто сграбчих момента. Животът продължава, нали? Знам, че вярвахте в мен, затова ви нося малък подарък.
Сутринният ветрец се промъкна внимателно между нежните листенца на белите хризантеми, галейки ги с невидимите си пръсти. Беше още съвсем рано, но слънцето вече бе започнало да пали земната твърд с огнените си целувки, обещавайки един доста горещ ден.
- Да, знам, че не бях идвал от много време, но обещавам, че ще се реванширам. Ще дойда пак ... скоро. Само на няколко часа от тук. Какво толкова? Мога да си позволя да изгубя толкова време.
Треперещият му глас се разля в пространството, оставяйки въздуха наоколо с вкус на желязо. Някак тежък и горчив. А единственият отговор, който наруши тишината, беше лекото потропване на нечии обувки по съседната алея. Куентин въздъхна и поклати глава, прокарвайки пръсти през късо подстриганите си тъмни коси. Иначе живите му, весели и игриви очи, сега бяха потъмнели до най-тъмният нюанс на черното, сякаш поглъщайки ирисите си. Високата му и стройна осанка бе попрегърбена, а дяволитото излъчване беше сякаш заменено от някаква тиха замисленост. Не искаше да се случва така, но се налагаше да го направи.
- Е, добре. Щом … щом не искате да кажете нищо, аз ще вървя. Но ще се върна. Нали обещах?
Куентин се изправи бавно, прокарвайки пръсти по бялата мраморна повърхност пред себе си. Не му се искаше да тръгва и да остави най-любимите си хора, но се налагаше. За пореден път. Всъщност, за втори път досега. Когато преди десетина години замина, за да търси късмета си в Ел Ей, не вярваше, че ще го намери. Не вярваше, че полунеукото момче-музикант, което едва разпознава нотите ще се превърне в един от най-търсените композитори в света. Вярно, че му отне половин десетилетие къртовски труд без отплата, но признанието най-накрая дойде, когато музиката, която написа за един филм получи "Оскар". От тогава бяха изминали пет години, но творенията му бяха търсени за саундтраци на едни от най-новите хитови заглавия. Хората му се възхищаваха, обичаха го и го търсеха. Особено след последната малка странична роля, която изигра в един от своите мюзикъли. Но това беше нещо дребно.
Нещо ... далечно.
Тъжна усмивка се разстла върху устните на Куентин и той бавно се насочи към изхода. Някъде зад него вятърът отегчено остави белите листенца на хризантемите и се плъзна върху златните букви гравирани върху мраморните плочи:


1. Име - Куентин Алфред Уидълкрофт.
2. Години - На 32.
3. Прякор - Тино, Алфи.
4. Псевдоним - Виртуозът. Новият Моцарт. Или поне така го нарича широката публика.
5. Статут - Известна личност
6. Статус - Богат
7. Професия - Известен композитор. Собственик на продуцентска къща, която промотира нови таланти.

8. Характер - Куентин пределено спада към онази графа хора, която другите вяло наричат "човек на изкуството". Личност, която определя държанието си към околните според настроението, което пък зависи от количеството кофеин, вдъхновение и никотин, с които разполага през деня. Не крие пороците си свързани с тези три неща и е пристрастен към всяко едно от тях - пие огромни дози кафета, пуши по една-две кутии цигари на ден и пиши ноти постоянно - върху салфетки, в бележника си, на листи, по дрехи, буквално където му падне. Липсва ли някоя от магичните съставки, обаче, става буквално непоносим. Надарен с природна интелигентност, Куентин освен по музиката, се увлича по точните науки като математика, физика и химия, заради което преди години е завършил успоредно с музикалната си кариера и висше образовие в Харвард - Икономика и финанси. Именно това му помага да открие успешната си звукозаписна компания и да "създава" толкова успешни певци и певици. По принцип е склонен да съди другите около него и е малко циничен, все неща придобити от опита и времето, през което е бил в музикалния бизнес.
* силни страни - силно изявен музикален талант, интелигентен, с широка обща култура, амбициозен, непримирим.
* слаби страни - циничен, непостоянен, избухлив, нервен, властен.
9. Външен вид - Определено не е от онези типове, които ще наречете секси модели и съвсем не претендира, че е красавец или нещо подобно. Доста висок - около 1 и 95, строен, даже малко слабоват, Куентин е наясно, че няма да успее да се класира за титлата "мачо на вечерта". Въпреки това се харесва и не му пука какво мислят останалите около него. Къдравата му ъмнокестенявата коса е вечно в небрежен безпорядък, нещо, което му придава артистичност. Очите му са сиви, но понякога променят цвета си под влияние на силна емоция или ъгъла, под който пада светлината. Излъчва увереност и артистичност, които съчетани с лекия английски аристократизъм го причисляват към графа "перфектния джентълмен". Облича се по-скоро елегантно, макар че не се води по модата и предпочита собствените си необикновени комбинации на дрехи.
* лик - Benedict Cumberbatch
10. Националност - Баща му е американец, майка му англичанка, затова се води по-скоро американец.
11. История, на кратко - В общи линии животът на Куентин представлява нагледно сбъдване на американската мечта. Ражда се в малко градче във Флорида, в бедно семейство, където има много проблеми с майка си и брат си, а баща му е вечно на път - шофьор на тир и обикновено не се връща у дома по цели месеци. След един скандал с по-големия му доведен брат - Джеръми, Джери е блъснат от кола заради невниманието си и умира на място, а Анн, майката на Куентин издъхва седмици по-късно от тъга по по-големия си син. Така още на 15 години Куентин остава да живее сам, тъй като баща му си идва доста рядко в годината. Китарата и музиката се превръщат в живот за момчето и той дава всичко от себе си, за да стане най-добрият. Докато учи ходи от компания на компания, за да може някой да го вземе на работа или да откупи някоя негова творба. Всичко е безуспешно до големия пробив на Куентин преди десетина години, когато един негов приятел го урежда за композитор на един нискобюджетен филм. Изненадата е пълна, когато филмът взима два Оскара - един за сценарий и един за музика. От тогава животът на младия мъж се променя напълно и той става един от най-известните композитори в целия свят. Търсен за всякакви известни филми, той не само пише музика, но и подпомага млади творци, създавайки продуцентската си къща и звукозаписно студио.

Интересен герой! Добре дошъл при нас! (: